Г.Агрикола подробно е описал над 10 отличаващи се помежду си начини за добив на разсипно злато. Един оттях много прилича технологията, прилагана при разработване на златоносни разсипи по нашите земи през XVI в. Минавайки в 1547 г. през градчето Вира, намиращо се в долното течение на р.Марица, Пиер Белон съобщава: “Жителите на съседните до р.Хебрус (Марица) села имат обичай през лятото, когато тя е малка, да вадят големи купища пясък, защото знаят, че в него има малко количество златни зрънца. Те пренасят този пясък назад, доста далеч от брега, та когато реката излезе от коритото си, да не го повлече. За да добият злато и да промият пясъка, те го прекарват през събрани заедно продупчени дъски, като го измиват с вода от реката. С голям труд и големи разходи, като губят много време, те сполучват да намерят известно малко количество злато. Прочие, без живак, те не могат да добият нищо, което би си струвало труда.Има няколко описания на техниката и технологията на промиването на разсипно злато по нашите земи през XIX и началото на XX в. Едно от тях е на първия български геолог Г.Златарски . Основният инструмент, който с бил използван се нарича “коруба” – дървен улей (шлюз) с дължина до 2 м, ширина и височина 20-25 см. Отгоре и от двата края са били отворени, а дъното му е било насечено така, че да се образуват малки трапчинки. “Корубата” се е поставяла под наклон.С големи върбови съдове (до 25-30 см в диаметър, деца сипвали пясъка и дребния златоносен материал в горния край на улея. Един или двама майстори с дървени съдове изливали вода върху пясъка, като изхвърляли по едрите камъни, които водата не могла да отнесе. Златото и другите тежки минерали се натрупвали в трапчинките по дъното на корубата. Промитият и по този начин обогатен на злато материал се пренасял в по-малка коруба с форма на корито, дълга около половин метър. С нейна помощ постепенно се отделяли всички други минерали и на дъното на корубата оставало само чистото злато, което събирали в рогове. По този начин за един ден е могло да се изплавят до 100-150 коруби.
Друго едно подробно описание на плавенето на злато ни оставил проф.Караогланов . По същество технология е същата като описаната от Златарски. “Корубата” е наречена корито. То е изработено от чамова дъска и има следните размери: дължина ок. 2 ш и ширина ок. 30 cm. В двата си края е отворено, а по дължината на дъската са заковани дъски, високи 8 cm. Челото на дъската (ок.40 cm) е равно, но от там до края тя е набраздената напречно с нарези. Получават се редуващи се прагове и трапове с ширина 4-5 cm и дълбочина 1 cm – общо около 20 на брой. На гърба на дъската и била завинтвана желязна халка. Другият важен инструмент – малката коруба, се е наричала питница или панакида (55/65×35/40 cm). Тя е била изработвана от цяла орехова дъска, която отпред е била издълбана, а отзад – изкорубена. Дебелината на дъската не надвишавала 1-1.5 cm. Получавал се плитък съд с максимална дълбочина в центъра 10 cm. Дъното на питницата е било гладко, без трапчинки. Стените са се спускали постепенно към дъното. След използуване цветът на питницата ставал почти черен. За удобство при пренасяне на гърба й бил заковаван синджир. Според Караогланов “питницата” е най-оригиналният инструмент в нашето златопроизводство”. Другото оборудване от златарския комплект е било съставено от: тарак (гребло) – желязно гребло с дървена дръжка и ширина по-малка от ширината на коритото; кутълче – малка дървена кофа с обем 2-3 литра; мотики, търнокопи и лопати; копанка – плитък дървен съд със странични дръжки за пренасяне на изкопания материал (до 10 kg); говежди рог с дължина 12-13 cm за събиране на промитото злато; медно тиганче с диаметър 12 cm за изсушаване на промитото злато върху печка; космат ярешки крак за събиране на златото от тиганчето.С този комплект от инструменти се е работело в два различни режима в зависимост от количеството вода. Когато речната струя е била силна, майсторът поставял коритото така, че челото едва да се залива от водата. След това накопаният от речното русло или от брега златоносен материал бил изсипван с помощта на копанката в челото на коритото. С греблото бил няколкократно разстилан по цялата дължина, докато златоносният материал силно намалее. Броят на копанките не е бил строго фиксиран и е зависел от естеството на разсипа. Ако количеството на магнетита, пирита и другите тежки минерали са в голямо количество, то 7-8 копанки са били достатъчни. След като в коритото оставал предимно черен шлих, то било изваждано от водата и останалия материал прехвърляли в питницата, като отделяли едрите златинки в челото или първите нарези. Тази процедура извършвали в тиха, не течаща вода. За целта изправяли коритото и върху него се хвърляли вода за да се отмие в питницата обогатения златоносен материал.
Окончателното промиване извършвали по следния начин: златопромивачът прикляквал на брега на вир, хващал питницата така, че заостреният й край бъде насочен към него, потапял я във водата и с последователни движения, подобни на тези при сеене на брашно, постепенно изхвърлял по леките минерали. Когато в питницата останело съвсем малко материал, в най-дълбоката й част при разстилане се показвала т.н. “опашка” от златен пясък. Последната процедура на промиването извършвали като чрез странични удари по питницата отделяли златото от останалите минерали, които след това внимателно се изхвърляли с водата, леко плисвана с ръка върху тях. Накрая поставяли изплавеното злато в рога, попадналата в него вода сс изхвърляли и го запушвали до следващото плавене.
Малко по-различна е технология когато водата е била слаба или не течаща. В този случай поставяли коритото на брега, под наклон и с повдигнато чело, а до него се изкопавали трап, който да се пълни с вода. Златоносният материал се сипвали на малки порции върху челото и го поливали с вода от трапа, използвайки кутълчето. Пак с него изгребвали чакъла от коритото, а ситнежа – разстилали. По-нататък процедурата на плавенето следвала гореописаната схема. Събраният в рога златен пясък обикновено не е бил чист и поради което бил промиван с питницата или пък примесите били отстранявани на ръка. Сушенето на златото ставало в тиганче, след което то било събирано в шише и продавано на златарите.По сведения на златопромивача от София Кънчо Дуков, проф. Хр.Вакарелски е оставил едно описание на технологията на плавене, прилагана през 30-те години на миналия век. По същество тя не се отличава от гореописаните – различия има само в някои детайли. Основен инструмент бил дървеният шлюз (“коруба”), изработван от леко върбово дърво с дължина 180 cm. На дъното му нарязвали напречни жлебове. При работа го поставяли под наклон 40 градуса. С помощта на тенекиено канче от 1.5 литра, малка дървена копанка или меден тас, загребвали материал от речния нанос и ги поставяли върху “корубата”. След това с канчето сипвали вода в горния й край. Постепенно пясъкът се свличал от по-горните жлебове в по-долните, а на дъното им се натрупвали златинките. Процесът на отмиване на леките минерали се ускорявал и чрез разбъркване на материала от жлебовете с пръчка или тел. Така обогатеният със злато пясък бил изгребван с малка лъжичка и поставян в плитка копанка (равностранна – 30 cm). В нея наливали малко вода, разбърквали материала с пръсти и преди утаяването, без въртене на копанката, леко я изливали. Това се повтаряло десетина пъти докато на дъното остане само тънък слой златни зрънца и люспи, които събирали в задънен волски рог.
Когато златото е много дребно и при гравитационното му извличане в течаща вода, голяма част се губела, прилагали методът на амалгамацията. Както свидетелства Пиер Белон, амалгамацията на разсипно злато по нашите земи била използвана системно през XVI в. Следите от приложението на живака в златодобива, намирани по българските реки, датират събития от последните няколкостотин години, но най-вече от периода XVII-XVII в., когато е регистриран изключително голям внос на живак от Трансилвания. Според акад. Стр.Димитров този начин за извличане на злато от разсипи е бил използван до най-ново време от златопромивачите у нас . Методът се прилага, като в златарското корито, заедно с шлиха от шлюза, се поставя известно количество живак. Промиването се извършва както обикновено, но става по-бързо и с много по-малки загуби. Именно при тази процедура единични капчици златна амалгама са изпускани обратно в пясъците на реките. Днес те се намират заедно с разсипното злато в съвременните речни наслаги. Сред златарите от началото на века известен е случаят с дерето Гужевац край с.Марчево (Гоцеделчевско), където е промивано най-високопробното злато в Неврокопско, но по-късно разсипът е бил изоставен заради голямото количество амалгама в шлиха. През 30-те години в пясъците около с.Долно Уйио, Кюстендилско често намирали живачни капки и люспи, които наричали бяло сребро, но които всъщност били зрънца златна амалгама. Капчици златна амалгама и живак са намирани още в района на с.Полски градец (Ямболско), с.Кольо Мариново (Чирпанско), с.Логодаш, Благоевградско, с.Сбор, Панагюрско (Домуз дере), с.Елшица, Панагюрско (Минско и Белковско дере), Дупнишко (р.Суха, р.Раковец), някои притоци на р.Тополница и на много др. места.
