Съществуват многобройни сведения за производителността на труда при златопромивачите през XIX и началото на XX в. Повечето от тях сочат, че дневната производителност на един златар, добиващ злато по нашите реки за периода, през който той се препитавал с тази дейност, е била около 0.5 – 1 g на ден. Според свидетелствата на съвременни златопромивачи, които не използуват механизация, такава е и тяхната днешна производителност.
Най-ранното съобщение, което хвърля светлина по въпроса, е от 1860 г. и се отнася се до златодобив по софийските реки. Двама души, майсторът златар и неговият чирак, са успявали за 1 -2 дни да изплавяг около един напръстник злато. Това означава, че ако в един напръстник има около 5-6 g златен пясък, дневната производителност на един златар не е надвишавала 1-2 g. Георги Златарски съобщава, че в края на миналия век “златарите” от Македония дневно промивали 100- 150 куруби и на една коруба вадели “само по няколко чекердека злато” . Вероятно става дума за минимален добив, който дори по тогавашните представи е бил незадоволителен. От края на XIX в. е сведението на Иречек, според което “подир месеци дълга и трудна работа един златар докарвал годишно едвам 80-120 лв. злато “. Един златен лев по това време е съдържал 0.27 g чисто злато, което означава, че в продължение на 2-3 месеца (от април до юни-юли), един златопромивач е добивал ежедневно не повече от 0.3-0.4 g речно злато. За подобен, но по-висок добив на македонските златари през 90- те години на миналия век съобщава и В.Кънчов: “На едно ходене [по златоносните реки, далеч от родните места} човек може да спечели 10,рядко 15лири (във вид на златен пясък:)”. Това е ок.80-120 g чисто злато за период от няколко месеца (вероятно не повече от 100 работни дни), което означава среднодневно ок.1 g.
Оценките на Златарски и Иречек са обективни и имат за цел да разсеят мита за бързото и лесно забогатяване на златотърсачите. Възможно е те да са и малко занижени спрямо истинският добив и причината е, че скоро след руско-турската война от 1878 г., “окупационното правителство забранило добива на разсипно злато по неясно какви причини”. При това положение златарите били заинтересовани от укриването на истинския добив с надеждата, че наложената забрана ще отпадне. А че в някои случаи годишният и съответно дневният добив са били по-големи се вижда от други по-късни съобщения. Според данни от началото на нашия век, двама души са могли с помощта на дървен шлюз да промият по Владайска река за един ден около 1 t златоносни пясъци и чакъли и да получат 3-4 g злато. Това съответства на добив от 1.5-2 g дневно. В случая обаче трябва да се има предвид, че става дума за експлоатиране на малки златоносни разсипи, образувани след поройни пролетни дъждове. Средното съдържание на злато в тях достига до 2-3, а в понякога и 5-10 g/m3. Запасите обаче са незначителни – 100-200 g и много рядко – 1000-2000 g. Когато такива разсипи са били отработвани само със златарско корито, възможностите са били още по- малки. Както сочат Герганов и Младенов, опитен златопромивач е могъл за 10 часа да изплави около 100 корита или 1000 kg (0.5 m3) и да добие от 1-2 до 3-4 g злато на ден.Най-показателни за средната производителност са данните от 1924 г. Тогава в концесиите “Златно руно” и “Надежда” били промити 10841 златоносен пясък (570 т3) и получени 1520 g разсипно злато. Тази работа била извършена от 41 души за 1511 надници. Това означава, че средния дневен добив на един работник е бил 1 g, а средното съдържание на злато в разсипа – 2.67 g/m3.
Едно сравнение с добива от сибирските и уралски златни разсипи, отработени през XIX в. показва, че разликата е в мащаба. През 1806 г., когато започвали добива в Русия, в една проба от 2382 пуда (ок.38 t) се оказало, че има 6 золотника разсипно злато (25.59 g), т.е. по 0.672 g/t. Поради това ниско, според тогавашните представи, средно съдържание работата била прекратена. По-късно, през 1814 г. от един уралски разсип били добити 1087 g злато при средно съдържание 15.76 g/t. На следващата година работите били разширени, като били промити 3448 t със средно съдържание 7.12 g/t. През 1823 г. добивът от уралските разсипи достигнал 1638.1 kg. Това количество било получено от 11500 души или 142 g средногодишно на един златопромивач. Очевидно, богатите части наразсипите бързо били иззети и през 1823 г. вече е работено при средни съдържание ок.0.5-1.0 g/t. Няколко десетилетия по-късно, когато откриват сибирските разсипи, добивът отново започва от най-богатите участъци. Огромните мащаби на тези разсипи обаче бързо привличат десетки хиляди работници и през 1860 г. са промити ок.9 млн-t със средно съдържание ок.2 g/t и са добити 17249 kg злато (1053 пуда). През 1869 г. добивът е още по-голям – 23874 kg (промити 658 5083 872 пуда пясък или ок. 11 млн. t със средно съдържание ок.2 g/t). Броят на заетите е бил 31 957 души. Годишно всеки един от тях преработвал по 3501 златоносен пясък, от който извличал по 747 g разсипно злато. Всичко това означава, че сибирските и уралските златопромивачи, както и нашите са могли да промиват не повече от 11 на смяна, като дневният добив на злато бил ок.2 g. И още един пример, който сочи същата среднодневна производителност на един човек без механизация. Според данни за добива на разсипно злато в Бразилия в края на XIX в. “Сумарното годишно количество по това време е бил 3.5-4.01, а са работили ок. 15 000 души, всеки от които добивал средно 230-280 g годишно”. При около 250 работни дни,според това съобщение среднодневния добив е бил около 1 грам злато.
